Луната спи. И в сладкия си сън тя пръскаше лъчи. Съседите ѝ - нощните звезди, искрящи и неразрушими, събудиха я с рими: Луничке скъпа, помогни ни  - от безименност спаси ни. Погледна ги Луната с поглед строг, смяташе да им даде урок, но тя помисли и размисли. Имена да дам – не мога аз, но има долу на света едно момиче с огнена душа. Звездите тя брои и именува, нищо няма да ви струва! При нея отидете най-напред и чакайте...

Написах този стих , докато тествах един проект. Пред огледалото застанал бях и гледах образа размазан , а тоз отсреща-непознат гледаше ме някак странно... Времети ми е сега, но аз не знам какво да правя и в безсилието свое започвам да се давя. Хората около мен живеят някак безразлично. Егоисти са - е, няма как, това типично е за всички. Идея нямам за какво да пиша. Но ето, химикала взимам и пиша ред след ред без нищо...