Луната спи. И в сладкия си сън тя пръскаше лъчи. Съседите ѝ - нощните звезди, искрящи и неразрушими, събудиха я с рими: Луничке скъпа, помогни ни  - от безименност спаси ни. Погледна ги Луната с поглед строг, смяташе да им даде урок, но тя помисли и размисли. Имена да дам – не мога аз, но има долу на света едно момиче с огнена душа. Звездите тя брои и именува, нищо няма да ви струва! При нея отидете най-напред и чакайте...

Погледни Луната, там няма човек. Там е толкова пусто, като в празен лист на поет. Има ли живот във тази сълза или е просто отражението на една тъга? Виж, птиците отлитат, вълните се разливат, по пътя всичко те помитат, превърнали се те във чистата пяна, през пръстите минава, но не мога да я хвана. В пясъка едно цяло, милиони песъчинки, полепнали по нежно тяло. Със стотинки ли те купих или си безценна, готова да нахраниш душата ми бедна и мене да ...