Странно нещо се случи напоследък със мен - аз, който доскоро бях така убеден, че в живота ни мистики не може да има, усетих как тази ми непоколебима убеденост - и то без голяма борба - пред езика на фактите се разколеба и сега вече знам, че някъде там има сили, при цялото наше старание, недостъпни оставащи за научното знание. А повярвах в това - ще ви кажа, защото при последните два тиража на Тото се получиха няка...

Написах това стихотворение в четвърти клас. Пролет Слънцето блести,  всичко озари. Пролетта дойде със зелени цветове. Птичките се върнаха от юг, детски смях звънка тук. Весели светят цветята, птиченца пеят в гората. И стопи се мартенският сняг, пролетта при нас пристигна пак.

Написах този стих , докато тествах един проект. Пред огледалото застанал бях и гледах образа размазан , а тоз отсреща-непознат гледаше ме някак странно... Времети ми е сега, но аз не знам какво да правя и в безсилието свое започвам да се давя. Хората около мен живеят някак безразлично. Егоисти са - е, няма как, това типично е за всички. Идея нямам за какво да пиша. Но ето, химикала взимам и пиша ред след ред без нищо...