Bulgarian (BG)
"— Заблуждаваш се в мнението си за съда — отвърна свещеникът. — Във въведението към закона е казано следното за това заблуждение: „Пред вратата на закона стои пазач. При този пазач пристига един човек от село, мъж, и помолва да влезе в закона. Но пазачът казва, че сега не можел да го пусне. Човекът се позамисля и после пита дали по-късно ще му се разреши да влезе. «Възможно е — отговаря пазачът, — но сега не.» Понеже вратата на закона както винаги е отворена и пазачът се дръпва настрана, човекът се навежда, за да надникне през вратата и да види какво има вътре. Пазачът го забелязва, засмива се и казва: «Ако толкова много ти се иска, опитай все пак да влезеш въпреки моята забрана. Но помни, аз имам власт. При това съм най-низшият пазач. Вътре има много зали и пред вратата на всяка стои пазач, всеки с по-голяма власт от властта на предния. Аз самият не се решавам да погледна дори третия.» Човекът от село не е очаквал такива мъчнотии; той си мисли, че законът би следвало да бъде достъпен за всекиго и по всяко време. Но като поглежда после по-внимателно пазача, като вижда кожуха му, големия му и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада, той решава, че все пак ще бъде по-добре да почака, докато получи позволение да влезе. Пазачът му дава едно ниско столче и го накарва да седне отстрани до вратата. Той седи там дни и години. Прави много опити да получи достъп и дотяга на пазача с молбите си. Пазачът често го подлага на малки разпити, осведомява се за родния му край и за много други работи, но задава въпросите си безучастно — както задават въпроси големци — и всеки път накрая му казва, че още не можел да го пусне вътре. Човекът, който за това пътешествие се е запасил с много неща, дава на пазача всичко, колкото скъпо и да е то, за да го подкупи. Пазачът взема всичко, но всеки път казва: «Вземам го само за да не мислиш, че си пропуснал да сториш нещо.»“
В течение на дългите години човекът почти неотстъпно наблюдава пазача. Той забравя, че има други пазачи и този първият му се струва единствена пречка за достъп в закона. Проклина нещастната случайност — през първите години безогледно и велегласно, после, вече поостарял, само мърмори под носа си. Вдетинява се и понеже благодарение на дългогодишното изучаване на пазача е съзрял дори бълхите в яката на кожуха му, моли сега и бълхите да му помогнат, като накарат пазача да промени решението си. В края на краищата зрението му отслабва и той не знае вече дали около него наистина се е стъмнило, или го мамят очите му. Сега обаче различава ясно в тъмнината някакъв неугасим блясък, който прониква навън през вратата на закона. Ала не му остава да живее още дълго. В предсмъртния час всички поуки от цялото време се сливат в ума му в един-единствен въпрос, който той досега още не е задавал на пазача. Понеже не е вече в състояние да изправи снагата си, която е започнала да се схваща, той му дава знак с ръка да се приближи. Пазачът е принуден да се наведе ниско над него, защото разликата в ръста се е изменила много във вреда на човека. „Какво още искаш да знаеш? — пита пазачът. — Ти си ненаситен.“ — „Нали всички се стремят към закона — промълвя човекът, — защо през всички тези години никой освен мене не поиска да влезе?“ Пазачът вижда, че човекът вече свършва, и за да може гласът му да стигне до съвсем отслабналия слух на обречения, изревава: „Никой освен тебе не можеше да получи достъп тук, понеже този вход беше определен само за тебе. Отивам сега да го затворя.“
— Значи, пазачът е заблуждавал човека — забеляза веднага К., на когото притчата направи силно впечатление.
— Не съди прибързано — каза свещеникът, — не се съгласявай с чуждо мнение, преди да си го изпитал. Аз ти разказах тази притча дословно, така, както е записана в закона. Там не се говори нищо за заблуждение.
— Но всичко е ясно — рече К. — и твоето първо тълкуване беше напълно правилно. Пазачът изрича спасителните думи чак накрая, когато те вече не могат да помогнат на човека.
— Защото човекът не го попита по-рано — възрази свещеникът. — Имай също пред вид, че той е прост пазач пред вратата и като такъв е изпълнил дълга си.
— Защо мислиш, че е изпълнил дълга си? — полита К. — Не го е изпълнил. Неговият дълг се е състоял може би в това, да не пуска никого другиго, но той трябваше да пусне тоя човек, за когото е определен входът.
— Ти не изпитваш достатъчно уважение към текста и изопачаваш притчата — отговори свещеникът. — Относно достъпа в закона притчата съдържа две важни обяснения на пазача, едно в началото, второто в края. Първото гласи: сега не можел да го пусне, а второто: този вход беше определен само за тебе. Ако между тези две обяснения съществуваше някакво противоречие, тогава ти би имал право и пазачът ще е заблудил човека. Но противоречие не съществува. Наопаки, първото обяснение загатва дори за второто. Бихме могли почти да кажем, че пазачът е излязъл от рамките на своя дълг, като е дал на човека известна надежда, че е възможно в бъдеще да го пусне да влезе. По онова време, види се, неговият дълг се е състоял само в това, да откаже на човека достъпа до закона; и действително много тълкуватели на притчата се учудват защо пазачът изобщо му е загатнал за бъдеща възможност да го пусне, понеже изглежда, че той обича точността и изпълнява строго службата си. Той не напуска поста си много години наред и заключва вратата чак накрая; съзнава прекрасно важността на службата си, защото казва: „Аз имам власт“; изпитва страхопочит към началниците си, защото казва: „Аз съм най-низшият пазач“; не е бъбрив, защото в течение на много години задава, както стои написано, „безучастно въпросите си“; не е продажен, защото казва за един подарък: „Вземам го само за да не мислиш, че си пропуснал да сториш нещо“; щом се касае за изпълнение на дълг, той нито се трогва, нито се ожесточава, защото за човека се казва, че „дотяга на пазача с молбите си“; най-сетне за педантичния му характер загатва дори външният му вид: големият и остър нос, дългата, рядка, черна татарска брада. Може ли да се срещне друг по-верен на дълга си пазач? Но в характера на пазача изпъкват и други черти, твърде изгодни за човека, настояващ за достъп в закона, благодарение на тях ние все пак можем да си обясним защо пазачът излиза малко от рамките на своя дълг, като загатва, че е възможно в бъдеще да го пусне да влезе. Именно, не може да се отрече, че той е донякъде простоват, а поради това и малко самомнителен. Макар че изказванията му относно неговата собствена власт и относно властта на другите пазачи и дори относно техния непоносим за него външен вид… казвам: макар че всички тези изказвания по същество биха могли да бъдат правилни, все пак начинът, по който той прави тези изказвания, показва, че неговото схващане е помрачено от простоватост и високо самомнение. Тълкувателите казват по този повод: „Правилното схващане на дадено явление и криворазбирането на същото явление не се изключват напълно едно друго.“ Ала във всеки случай трябва да се приеме, че споменатите простоватост и самомнителност, в колкото нищожна степен и да се проявяват, все пак отслабват надзора над входа, те са пукнатини в характера на пазача. Към това се прибавя и обстоятелството, че пазачът изглежда да е по природа радушен, той не винаги е само служебно лице. Още в самото начало той си прави шега с човека, като въпреки изричната забрана го поканва да влезе, после не го отпраща, ами дори му дава, както е казано, едно ниско столче и го накарва да седне отстрани до вратата. Търпението, с което той дълги години понася молбите на човека, малките разпити, вземането на подаръците, достолепието, с което допуска предлагането на тези подаръци, така че човекът край него гласно проклина нещастната случайност, поставила именно тоя пазач тук, всичко това ни навежда на мисълта, че в него навремени трепва чувство на състрадание. Не всеки пазач би постъпил така. И в края на краищата той по даден от човека знак се навежда ниско над него, за да му даде възможност да отправи последния си въпрос. Известно леко нетърпение може да се забележи само в думите „Ти си ненаситен“, но нали пазачът знае, че всичко е свършено. Някои стигат при този начин на тълкуване още по-далеко и смятат, че думите „Ти си ненаситен“ изразяват един вид дружеска възхита, в която все пак се примесвала известна снизходителност. Във всеки случай така образът на пазача се откроява по-иначе, не както си го представяш ти.
— Ти знаеш притчата по-точно от мене, пък и от по-дълго време — вметна К.
Мълчаха малко и после К. каза:
— Ти мислиш, значи, че пазачът не е заблудил човека?
— Не ме разбирай криво — отвърна свещеникът, — аз ти излагам само съществуващите мнения. Ти не си длъжен да зачиташ безусловно тези мнения. Текстът е неизменяем и мненията често са само израз на отчаянието от тази неизменяемост. В нашия случай има дори едно мнение, според което заблуден е не човекът, а пазачът.
— Това мнение отива твърде далече забеляза К. — Как го обосновават?
— Обосновката — отговори свещеникът — изхожда от простоватостта на пазача. Казват, че той не познава вътрешното устройство на закона, а само късия път пред входа, по който непрекъснато трябва да се движи напред-назад. Смятат, че неговите представи за вътрешното устройство са детински и допускат, че той самият се страхувал от онова, към което иска да вдъхне страх на човека. Страхувал се дори повече, отколкото човекът, защото човекът не иска нищо друго, освен да влезе, макар да е чул за страшните пазачи вътре в закона; пазачът, наопаки, не иска да влезе, най-малкото: ние не научаваме нищо за подобно желание. Други пък казват, че той трябва да е бил по-рано вътре, защото е бил приет някога на служба в закона, а това е могло да стане само някъде вътре. На това твърдение може да се възрази, че назначението му за пазач е могло да стане и посредством вик отвътре, че най-малкото той сигурно не е отивал много навътре, понеже не можел да понася външния вид дори още на третия пазач. Свръх всичко в притчата не се загатва, че в течение на толкова много години пазачът може да е поразказал на човека нещичко за вътрешното устройство, знаем само забележката на другите пазачи. Би могло да се приеме, че и нему е било забранено да влиза, но той не споменава нищо за подобна забрана. От всичко това се заключава, че пазачът не знае нито как изглежда, нито какво е значението на вътрешното устройство и се заблуждава в това отношение. Но се е заблуждавал и относно човека от село, защото е подчинен и на този човек, а не знае това. А от много неща, за които ти сигурно още си спомняш, проличава, че пазачът се държи към човека като към подчинен. Според това твърдение обаче също така ясно трябвало да проличи, че пазачът действително е подчинен на човека. Преди всичко свободният стои по-горе от обвързания. Тук човекът действително е свободен, може да отиде, където иска, забранен му е само достъпът в закона, и то от един-единствен: от пазача. Ако сяда на ниското столче отстрани до вратата и остава там до края на живота си, то той го върши по своя воля, в притчата не става дума за някаква принуда. Пазачът, наопаки, е обвързан от службата си да стои на своя пост, не бива да се отдалечава от входа, но явно не бива и да влиза вътре, дори ако изпита такова желание. Освен това той наистина е в служба на закона, но служи само за този вход, значи, и само за този човек, единствения, за когото е определен този вход. Подчинен му е следователно и по тази причина. Може да се приеме, че много години наред, кажи-речи, цял човешки живот, е изпълнявал една безсмислена служба, защото притчата говори, че пристига мъж, значи, човек в зряла възраст, че следователно пазачът е трябвало да чака дълго, преди да започне да изпълнява службата си, да чака дотогава, докато човекът благоволи да дойде, защото нали иде по своя воля. Но и службата свършва едва в момента, в който свършва животът на този човек, значи, пазачът остава негов подчинен до края на живота му. И непрекъснато се подчертава, че, както изглежда, пазачът не знае нищо за всичко това. Тук обаче не съзират нищо очебийно, защото според застъпниците на това мнение пазачът се намира в много по-дълбока заблуда, която се отнася службата му. Защото накрая казва за входа: „Отивам сега да го затворя“, в началото на притчата пък четем, че вратата на закона е отворена както винаги; но ако тя е винаги отворена винаги, сиреч независимо продължителността на живота на този човек, за когото е определена, тогава пазачът също не ще може я затвори. Мненията се разделят по следната точка: дали пазачът, заявявайки, че ще затвори вратата, иска само да даде отговор, или да подчертае служебното си задължение, или се опитва в последния миг да накара човека да изпадне в разкаяние и скръб. Но мнозина са единодушни, че той не ще може да затвори вратата. Мислят дори, че той поне накрая, макар да знае истината, е подчинен на човека, защото човекът вижда блясъка, който прониква отвън през вратата на закона, докато пазачът поради естеството на службата си стои гърбом към входа и не загатва с нито една дума, че забелязал някаква промяна.
— Добре обосновано — рече К., който полугласно бе повторил на себе си отделни места от обяснението на свещеника. — Добре обосновано; и аз сега също мисля, че пазачът е заблуден. Но все пак не се отричам от предишното си мнение, защото двете отчасти се покриват. Не е решаващ момент дали пазачът вижда нещата ясно, или е заблуден. Аз казах по-рано, че бива заблуден човекът. Ако пазачът вижда ясно, би могло да се съмняваме в това, но ако пазачът е заблуден, тогава неговата заблуда трябва по необходимост да се предаде на човека. В такъв случай пазачът не е измамник, но е толкова простоват, че би трябвало веднага да бъде изгонен от службата. Все пак ти трябва да вземеш пред вид, че заблудата, в която се намира пазачът, не му вреди никак, но нанася неизмерима вреда на човека.
— Тук ти се сблъскваш с едно противоположно мнение — рече свещеникът. — Защото някои казват, че притчата не дава никому право да съди пазача. Какъвто и да ни изглежда, той все пак е служител на закона, значи числи се към закона и затова е извън обсега на всяка човешка присъда. Тогава не бива също да се мисли, че пазачът е подчинен на човека. Да бъдеш заставен поради службата си само да стоиш пред входа на закона, означава несравнимо повече, отколкото да живееш свободно на земята. Човекът идва тепърва към закона, пазачът вече се намира там. Призван е на служба от закона, ето защо да се съмняваш дали е достоен за нея, значи да се съмняваш в закона.
— Аз не съм съгласен с това мнение — каза К., като поклати отрицателно глава, — защото, ако се съгласим с него, трябва да приемем за истина всичко, казано от пазача. Но ти сам обоснова подробно, че това не е възможно.
— Не — възрази свещеникът, — не трябва да приемаме за истина всичко, трябва да го приемем само за необходимо.
— Печално мнение — каза К. — Лъжата се превръща в опора на мировия порядък.
К. каза това, за да приключи разговора, но то не представяше неговото окончателно гледище. Беше тъй неимоверно уморен, че не можеше да обозре всички изводи на притчата, пък и тя будеше в него непривични мисли, нереални представи, по-подходящи за обсъждане от събрание на съдебни чиновници, не от него. Простата притча бе се развлякла и замъглила, той искаше да се отърси от нея и свещеникът, който сега се показа твърде тактичен, запази търпение и възприе мълчаливо забележката на К., макар че тя положително не се схождаше с неговото собствено гледище.
Продължиха да вървят известно време безмълвно, К. се държеше непосредствено до свещеника, без да съзнава къде се намира. Лампата в ръката му отдавна беше угаснала. Веднъж точно пред него заблещука сребърната статуя на някакъв светец, но това беше само собственият блясък на среброто, който тутакси се стопи в тъмнината. За да не бъде принуден да се осланя всецяло на свещеника като водач, К. го попита:
— Не сме ли вече близко до главния вход?
— Не — отговори свещеникът, — много далеко сме от него. Искаш да си отидеш ли?
Макар че точно сега не бе помислил за това, К. тутакси рече:
— Разбира се, трябва да си отида. Аз съм прокурист на една банка и ме чакат; дойдох тук само за да покажа катедралата на един чужденец, наш търговски партньор.
— Щом е така, върви си — каза свещеникът и му подаде ръка.
— Но аз не мога да се оправя сам в тъмнината — забеляза К.
Мини наляво към стената — напъти го свещеникът, — после ще вървиш все покрай стената, без да се отделяш от нея, и ще намериш един изход.
Свещеникът се обърна и едва бе направил три-четири крачки назад, когато К. извика на доста висок глас:
— Моля ти се, почакай още малко!
— Добре, чакам — обади се свещеникът.
— Не искаш ли още нещо от мене? — попита К.
— Не — отвърна свещеникът.
— Ти се държа в началото толкова дружелюбно с мене — рече К. — и ми обясни всичко, а сега ме пускаш да си вървя, като че аз съвсем не те занимавам.
— Та нали трябва да си отидеш — вметна свещеникът.
— Е, да — отвърна К., — разбери ме.
— Разбери най-напред ти кой съм аз — обади се свещеникът.
— Ти си затворническият капелан — рече К. и се приближи към свещеника.
Не беше толкова необходимо да се завърне веднага в банката, както бе заявил, можеше спокойно да поостане.
— Следователно аз се числя към съда — обясни свещеникът. — Защо трябва да искам нещо от тебе? Съдът не иска нищо от тебе. Той те посреща, когато идваш, и те пуска, щом речеш да си отидеш."
