- Плачът изисква въздух, плачът е едно дълго озвучено издишван на страх;
- Да съчустваш на всичко, да си едновременно поглъщащият охлюви и погълнатият охлюв, изяденото и онова, което го изяжда… Как да забрави онези кратки години, в които го можеше;
- Колко от четящите тук не са се чувствали поне веднъж изоставени? Колко ще признаят, че поне веднъж са били заключвани в стая, килер или мазе, за назидание? А колко ще се осмелят да кажат, че не са заключвали?
В началото на всичко, казах, стои едно захвърлено в мазето дете;
- Изминалото време се различава по едно съществено нещо от настоящето – никога не тече в една посока. Откъде тръгнах? Добре, че записвам, иначе никога нямаше да намеря пак нишката…
- Кози и рози се ухажваха край мен
и аз уплашен викнах – Боже!
подобен грях не е възможен.
Бог чу, десница между тях положи.
О, свят, от втор Гомор спасен!
(Гаустин от Арл, 17-ти век); - Става дума за бебе. Износено и родено от жена. Става дума за кърмаче, не за свят. Дете, което скоро ще бъде пратено в подземието. Вероятно е трябвало време, месеци, дори година-две, докато Минос реши какво да прави, как да скрие от света белязаното дете. Ако се взрем в лицата на майката и сина, ще видим, че и двамата вече знаят. Дали пък това не е тъкмо моментът на раздялата? Лявата ѝ ръка вече не прегръща, а се отделя и леко маха за сбогом иззад гърба на детето.
По-нататък митът ще превърне това дете в чудовище, за да оправдае греха за изоставянето му, греха към всички следващи деца, които ще изоставим; - Но време има там, където има светлина, където се редува светло и тъмно, ден и нощ. Затова излиза, че единственото скрито от време място е абсолютният мрак на пещерата;
- Заспал съм на перваза на прозореца. Събуждам се от слънцето, което нагрява през мътното стъкло, топло следобедно слънце. Все още в ничията земя между съня и следобеда, преди да се върна в себе си, усещам онова реене и лекота, цялата безтелесност на детското тяло. Събуждайки се, остарявам за секунди. Сковаваща болка в кръста, кракът ми се е схванал. Светлината на ранния септември, първите паднали листа отвън, притеснението, че някой е минал по улицата и ме е видял;
- -Обръщам гъб на екрана и се заглеждам към идващия от прозорчето в дъното лъч. Гъмжи от хаотично танцуващи прашинки. Но не от обикновения прах, който бършеха от мебелите във всяка къща. От този магически прах бяха направени лицата и телата на най-красивите мъже и жени, конете, мечовете, лъковете и стрелите, целувките, любовта, всичко, всичко… Гледах прашинките и се опитвах да отгатна коя от тях ще се превърне в устни, око, копито на кон или в гърдите на Лолобриджида, които се мернаха за миг в една сцена…
Прокарвам ръка през лъча в стаята, размърдвам прашинките, затвярям бързо пръсти, сякаш се опитвам да ги хвана, така правех в детството си… Размятах ръце, влизах в битка с тях… От днешна гледна точка тази битка си беше изгубена, те побеждават. Малката утеха е, че скоро и аз ще съм при тях. Прах при праха…;
- Още на следващата година умря Брежнев. Дали това имаше връзка с епидемията от СПИН? Не ми се вярва. Беше някакъв ноемврийски ден, унил и мрачен, валеше дъжд. Съобщиха новината в училище, учителите изглеждаха повече уплашени, отколкото натъжени. Да, страхът беше по-силен от скръбта. Кой ще ни пази сега? Този ден не учихме. На другия ден изкараха телевизора от учителската стая в коридора, строиха ни и трябваше да гледаме погребението. С всичките му мрачни подробности, масивния ковчег, отрупан с цветя, бавните маршове, които откънтяваха в цялото училище. Бяха усилили звука до последно. Тези от първите класове, сложени съвсем пред телевизора, гледаха недоумяващо и сигурно за пръв път виждаха мъртъв човек. Така директно се сблъскахме със смъртта, в един хладен училищен коридор, подсмърчайки малко насила за човек, който не ни беше никакъв. Бях вече на 12 и предния ден за пръв път бях целунал момиче, макар и на тъмно, при игра на шише, на рожден ден. Първа целувка, първа смърт.
Началото на края беше сложено. Генералните секратари умираха през година-две в епидемия. Ритуалът беше отработен. Един ден не се учеше. На другия ден гледахме погребението в училищния коридор и отрядните председатели плачеха. А ние, от по-задните редици, се замерване с ориз през тръбичките на химикалите, след толкова повторения смъртта вече не ни впечатляваше така.
Всъщност целият ми пубертет може накратко да бъде описан през сложната политическа обстановка на 80-те.
Първа целувка с момиче.
Умира Брежнев.
Втора целувка (с друго момиче).
Умира Черненко.
Трета целувка…
Умира Антропов.
Аз ли ги убивам?
Първи несръчен секс в парка.
Чернобил.Следва дълъг период на полуразпад.
- „Да се отвори след края на света!“
Без да може да обясни защо, знаеше, че краят на света не е краят. След него ще трябва да се оцелява, да се започне отново.
Прочел е в една енциклопедия, че най-важните открития в човешката история са огънят и колелото. Затова първото, което слага в кутията, е кутийка с кибрит. След известни колебания прибавя любимата си количка. Първо ще разберат какво е колело и как функционира, а после ще произведат истинска кола, следвайки прототипа. Кибритът и малката червена количка поставят началото на този комплект за оцеляване при апокалипсиси. После прибавя шише йод, малко бинт, половин опаковка аспирин и онова мазило „виетнамско чудо“ със страховитата съставка „тигрова мас“, с остра и лютива миризма, което лекува всичко – от настинка до ухапано от комар. Домашна аптечка за след края на света. На първо време щеше да свърши работа.Бягам в бомбоубежището на третото лице, пращам друг в минните полета на миналото. Същият, който някога беше в първо лице, беше аз, и се боя да попитам жив ли е. Живи ли са онези, които сме били?
- Смъртта е череша, която зрее без нас;
- Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е;
- Във вестниците, които обработвах преди време, пишеше, че unfriend е думата на 2009. Разсприятелявам се. Струва ми се, че съм правил само това в последните десет години. С времето приятелите изчезват по различен начин. Някои внезапно, все едно никога не ги е имало. Други постепенно, с неудобство, извинително… Спират да звънят. Първо не разбираш. После започваш да проверяваш дали не ти е паднала батерията на телефона. Остра липса в 5 следобед. В началото трае близо час, после по-малко. Но никога не изчезва. Като с цигарите, които си отказал от години, но продължаваш да ги сънуваш.
При гаснещата светлина на деня отново усещам оня прилив на неясна тъга и страх, истински див страх, за който нямам име. Обличам набързо палтото, нахлувам една ушенка, спокойно мога да мина както за тренди, така и за клошар, това ме устройва, невидим във всеки случай.
Ако някой иска да види как ще изглежда кварталът му след края на света, трябва да излезе на 1 януари следобед. Неописуема тишина. Наличните количества радост са изчерпани предишната вечер. Дъното е лъснало, сухо и хладно. Метафизическо дъно. Винаги съм се чудил кое всъщност се празнува – краят на една година или началото на другата. По-скоро краят. Ако се празнуваше началото, първи януари щеше да е най-щастливият ден; - Годината още е 1977.
„В основите на Плевенската панорама, в пода на фоайето, беше вградена капсула с послание. То ще бъде отворено точно след 100 години, когато всички ще живеем при комунизма, заяви при полагането Председателят на Държавния съвет др. Тодор Живков.“
Айде да не сме всички, дето ще живеем при комунизма, казва баща ми и изключва телевизора, тоя си мисли, че ще живее с орлите. Представям си как след 100 години новият човек, хомо комунистикос, отваря и чете наставленяи от праотеца си, изкопаемото хомо социалистикус.
Какво ли е пишело вътре. Лозунги като „крепка десница…благата на комунизма…всекиму според потребностите…“ и други тинтири-минтири, както казвахме тогава; - Ако съществува една всеобща история на убийството, която включва не само исторически случилите се, но и убийствата в митологията, а също във всички легенди, слухове и романи, ще се види колко топъл и човешки е този акт – да си лице в лице с оня, който ще те убие. Жесток, да, но жесток в мярката на човешкото. Смъртта идва от друг човек, с конкретно тяло, ръка, лице. Факт, който можем да оценим едва днес, когато убийството се е дехуманизирало, ако си позволим да заемем това понятие. Явлението е сравнително ново, може би няколко века от изобретяването на барута, нищо време.
Дори езикът още не е свикнал. Каваме „в лицето на смъртта“, ала това вече е фраза от друга епоха. Смъртта е изгубила лицето си и това е новият ужас. Лице няма.
…
Анонимно парче олово от неизвестен извършител. Има нещо дълбоко несправедливо в това. Нещо, което е радикално срещу всяка природа.
Никое животно не прави така; - Всяка година 1,6 милиарда крави, овце, свине и 22,5 милиарда птици биват избивани за изяждане от хората. Ние сме адът за животните, апокалипсисът за животните;
- Сутрин, като стана, си представям какво ще ми се яде, ако съм риба, и така усещам на какво ще кълве през деня. Въпросът е в това да се превърнеш за известно време в риба. И гладът се появява. Понякога е за червей, понякога за царевица, понякога за муха. И като разбера какво ѝ се яде, какво ми се яде днес, закачам на въдицата, хвърлям и не спирам да вадя. За ужас на рибарите, дето ми се хилеха преди малко. После пак пред очите им хвърлям обратно рибата. Което ги вбесява още повече.
– Ама че гадост, наистина ли ти се прияжда червей рано сутрин?
– Когато съм риба, червеят не е за изпускане; - – Колко траят думите ли – повтарям аз, защото не знам отговора. – Да приемем, че колкото дъха, с който ги изговаряш. Издишваш думата, толкова е лека, надуваш платната ѝ и я отпращаш към пристанището на другия. Може да умре, преди да стигне дотам, да потъне по пътя, да се блъска с флотилия от чужди думи. Нетрайност ли е това, или неизмерима трайност, аз не знам;
- Тръгнах да се разхождам из квартала в късния безрадостен следобед на август. Миризма на гнило. Миризма на презрели, капещи сливи, упойваща, с дъх на джибри. Ракия, която няма да се сбъдне. Търкаляща се кора от диня, вече изсмукана от армията на осите, изсушена от процесията на мравките след това. Вдишвах, не, наливах се, с упорството на човек, решил да се напие в скапано квартално капанче.
Гледах очуканите, ръждясващи винкели на остъклените тераси. Тази малка сиромашка хитрост, да си затвориш единствената тераса, да ѝ сложиш стъкла и перденца, да я превърнеш в аквариум, да усвоиш още метър-два, да прибавиш още една стая към панелката, да изнесеш там печката, стария котлон, чушкопека, да засадиш в правоъгълни пластмасови саксии копър, магданоз, лук, дори корен домати, да я превърнеш в кухня и зимна градина едновременно. Да пържиш надвечер чушки в тази витрина на мизерния ти живот или да пушиш по потник в необяснимата тъга на късните нощи; - Кажи бе, куре, плясна ме някой по рамото. Фразата беше отпреди двайсет години, жестът също. Да влезе в каталога на изчезналите думи и жестове, инвентаризирах на мига. Обърнах се, бегло познато лице, вероятно съученик: Ооо, бай хуй… Собственият ми отговор ме изненада, никога не бях ползвал това обръщение, но сега ситуацията някак естествено го наложи. Нататък разговорът мина в жанра „двама стари познати си говорят, докато се питат кой беше този“. Реторика на обходните маневри. Пиршество на общото и размито говорене. Умело избягване на минните полета от конкретни факти и имена. Не се сещаш името му, не знаеш работата му, не знаеш дори дали не се е припознал в теб и напразно ровиш в продънения чувал на паметта си. Тогава идва на помощ вездесъщият въпрос „Как си?“. И всичко си отива на мястото – армията с мъдрости за неумолимия ход на времето, децата растат, ние стареем, ти хич не си мръднал, същият си (кой беше, дявол да те вземе), а бе така ше е тя, ами, айде, че аз бързам, айде, трябва да се видим някой ден…
Отбелязвам и тази среща (всичко е важно). Сбогуване с някого, на когото дори не помниш името, някого, когото ще запишеш като бай Х, онзи вечен Хикс на неизвестния извършител. Колкото и да си блъскаш главата през този ден, няма да се сетиш за истинското му име, но точно това парадоксално ще го задържи жив в главата ти известно време. Не можем да избягаме от онези, които сме забравили.
Сбогом, бай Хикс, сбогом ан всички, които съм забравил, и всички, които сте ме забравили. Вечна ви памет; - Имам фобия от един въпрос. Кошмарен въпрос, който може буквално да изскочи иззад ъгъла, скрит в беззъбата уста на съседката или изломотен от продавача на вестници. Всяко позвъняваме на телефона е заредено с този въпрос. Да, най-често се крие в телефонните слушалки:
Как си?
Спрях да излизам, не вдигах телефона, сменях местата, от които пазарувам, за да не завързвам птривиалните познанства на всекидневието. Блъсках си главата над това да изковавам защитни отговори. Нуждаех се от един нов щит на Ахил срещу глупостта. Как да се намери такъв отговор, който да не умножава бездарието, да не зацикля в клишето. Отговор, който да не те кара да ползваш готови фрази, отговор, който ен лъже, но и не разкрива неща, които не искаш да разкриеш. Отговор, който да не предполага завързването на дълъг и безсмислен разговор.
Коя фалшива традиция на етикета го е подготвяла, как се е шмугвал през вековете този лицемерен въпрос. „Как си?“, това е въпросът. This is the question. (Възвишеното „Да бъдеш или не“ се е сменило с това нищожно питане, ето ти доказателство за падение.)
Как си?
Как си?
Как си?
Как се отговаря на такова питане?
Виж, англичаните са се изхитрили, като са го превърнали в поздрав. Обезкостили са го, отнели са му питащото жило.
„Как си“ е обелката на банана, поставена с цялата любезност под крака ти, сиренцето, което те примамва към капана на клишето.
Как си – слабата омаломащаваща отрова на всекидневието. Няма открит отговор на този въпрос. Няма. Знам възможните отговори, но се гнуся от тях, разбирате ли, гнуся се… Не искам да съм толкова предвидим, да отвръщам „благодаря, добре“ или „горе-долу, щом сме живи“, или, „а бе оправяме се още“, или…
Не знам как съм. Не мога да бъда категоричен. За да ви отговоря подобаващо, трябв да прекарам нощи, месеци, години, да изчета вавилонски кули от книги, да пиша, да пиша… Отговорът е цял роман.
Как съм?
Не съм. Точка.
Нека това бъде първият ред. И оттук нататък да започне истинският отговор; - Ако никой не ме наблюдава, съществувам ли? Живея сам, никой не идва, никой не звъни. От друга страна, винаги има един голям невидим наблюдател, едно око, което не бива да забравяме. Старецът, както му вика Айнщайн. Може би квантовата физика или метафизика точно това ни казва. Ако съществуваме, значи ни наблюдават. Или нещо или някой, който никога не ни изпуска от око. Смъртта идва, когато онова спред да ни гледа, отвърне лице от нас;
- Как ще определиш шума в ухото си, пита ме моят приятел лекарят.
Не знам…не е лесно…
Хайде де, нали си писател?
Ама съм най-несигурният сред тях (макар че и това не е сигурно)…
Като шум от море ли? – опитва се да ми подскаже лекарят.
Може и така да се каже, но понякога е бурно и се чува като прибой, друг път е по-скоро вятър в късна октомврийска гора, искам да кажа, листата са достатъчно сухи и част от тях са опадали, което влияе върху честотата на шума. Понякога, когто честотите са високи, прилича на центрофугираща пералня през два етажа, едно тънко виене… Понякога е мууууу, но телето е младо и пресипнало…
Докато изброявам, лицето на моя лекар става все по-объркано, вместо да се прояснява. Какво да направя, нещата никога не са толкова прости и еднозначни. Веднъж почти вдигнах скандал на една сестра, която ме накара да опиша цвета на урината си. Като бира ли е? – попита тя. По дяволите, има толкова различни бири, има тъмна, червена, бяла, жива, безалкохолна… Не може да се говори ей така…
Не понасям категорични хора; - … все по-често сънувам смъртта си в мазе, прободен от къс двуостър меч. Ръката и мечът идват от тъмнината на друго време, толкова дълго са пътували, че убиецът ми с човешко лице съвсем е грохнал от пътя, ръката му е слаба, трябва сам да помагам за собствената си екзекуция. Да направя врата с меча в собственото си тяло…;
- Аз бяхме.
