Постой, не бързай! Любовта е цвете
и ти си цвете в тоя грешен свят.
На съд ще призова и ветровете,
отвеят ли те утре като цвят.
Аз искам да си млада, вечно млада,
небето да красиш на моя ден.
И никога със тебе да не страда
и моя стих, от твоя дъх роден.
На устните ти в чашката стаена
усмивката окапва като мед.
Това е малък знак, че си родена
да вдъхновяваш може би поет
***
Смъртта няма сред път да ме спъне,
от земята да ме заличи.
Аз във твойте очи ще потъна,
ще изгрея от твойте очи.
Моят извор не е още изгребан
и тъга в моя глас не звучи.
Позволи ми да бъда погребан
в езерата на твойте очи.
***
Весел път на съня ти,
моя златна сърна,
спи в нощта и сънувай,
че летиш на шейна,
че ти пеят звънчета
от ковко сребро,
самодиви ти вият сватбарско хоро,
че цветя те целуват
със шепот зелен,
че и аз съм до теб,
че и ти си до мен,
че се вливаме двамата
в капка роса,
с една нежност,
която твори чудеса.
Прегърни ме, звездичке, в песента ми заспи,
тъй сънят ти ще бъде меден дъх от липи.
***
След хиляда години раздяла
да ми вържат очите със креп,
обзалагам главата си бяла,
ако друга объркам със теб.
***
Слънце беше а мене изгряло.
Слънце, в моя живот остани!
Не подавай ръка за раздяла,
а в очите ми ти погледни.
Тез очи, тези пламъци живи,
те от сън ще ме будят дори,
че във тях мойта скръб мълчалива
като огнено вино гори.
Този свят стана толкоз двуличен,
да си камък – не ще издържиш.
Сякаш грях е сега да обичаш,
сякаш срам е сега да тъжиш.
Не подавай ръка за раздяла,
за раздяла не ми говори,
че в очите скръбта ми преляла
като огнено вино гори.
***
Денят е ден, дори когато гасне
във свойто злато потопен.
Отлита младостта прекрасна,
но ехото остава в мен.
***
Сега е празник. Зная, че си там.
Кръжат във моята глава трескавици.
Ужасно е човек да бъде сам,
когато вдигат другите наздравици.
***
Разправят ми,че си добра,
Но си за мен недоразумение,
след толкоз време не разбра,
че ти ми беше вдъхновение.
Как вместо утринна роса.
превърна се в мъгла жестока.
Очи ти имаш небеса,
но обич няма в тях дълбока,
която да съгрей човека,
да го направи тя голям.
Човек не дава ли пътека,
остава без пътека сам.
***
Когато дойде моят залез
към залез да ме поведе,
ела при мен поруменяла,
каквато някога дойде.
Ела загадъчно-ревнива,
помилвай ме и помълчи,
човек, когато си отива
не иска сълзи във очи.
Когато бледен и печален
остана немощен и сам,
ела ми начаса прощален
усмивката си да ти дам.
Не пускай никой в мойта стая,
тъй двама да си помълчим.
С усмивка почнахме, мечтая
с усмивка да се разделим.
И нека весел и потресен,
пред залеза на моя ден
да се издигна като песен
преди да падна съкрушен.
***
Животът ще те мята като лист
и спомена при мене ще се връща.
Разбра ли, че кога човек е чист,
с лъжи не бива да му се отвръща.
Едно небе остана без звезди,
една любов докрай несподелена.
И две обрасли във трева следи,
нестигнали до своята вселена.
***
Добър съм бил, добър ще си остана,
човекът с добротата си тежи,
каквато и неизлечима рана
в сърцето му любящо да лежи.
Добър съм бил, доброто не ми дава
към теб да бъда злобен и суров.
за да остане и да се предава
като легенда нашата любов.